Казвам на децата и другите - Разкази - жълта корица

„Имах възможността да прочета „Бариерата на Вайсман“ и „Калас на живо“. Трябва да призная, че съм и силно заинтригуван, и не по-малко впечатлен от двата разказа, изграждащи фина и интелигентна тъкан между реалност и въображение, в която изкуството не просто отразява живота, а го създава и разрушава едновременно. „Бариерата на Вайсман“ е дръзка и провокативна игра с идеята за авторството и съдбата, в която мисълта се превръща в реалност, а фикцията – в неизбежност. „Калас на живо“ от своя страна е деликатен, почти интимен портрет на легендарната Мария Калас – но не като мит, а като човек, в който геният и уязвимостта съжителстват в една болезнена красота. Поставени един до друг, двете идеи очертават огледален паралел между създаването и въплъщаването на изкуството – между автора, който пише съдби, и артиста, който ги изживява до край. Силно препоръчвам!“ 

Найден Тодоров

„Ето какво е положението. Толкова, толкова са хубави! Връщам се назад, чета думи от тях. Фрази. После си мисля за моменти, които са кинематографични. Четох ги от първи до последен, после наобратно.“ 

Константин Вълков за цикъла „Казвам на децата и другите“

„Ако разказът може да бъде порция пържен калкан в ресторанта на Спиро - така безбрежно вкусен; осолен, за да си жаден за още; гарниран с тайни съставки и скорделя от спомени, които ухаят и на несбъднати желания, и на сбъднат вкус от ароматен чесън, то държите този разказ в ръцете си. 

В думите няма нищо излишно, освен 30-те излишни килограма на Лефкада, козметичка с романтично сърце, която се опитва да маскира кървясалия си поглед с коралово червило, докато животът й ту се изплъзва между пръстите като пясък от претъпкан и демократично своеволен мексикански плаж, ту се подрежда около часове за срещи, отменени или не. Това е история за майчинството като последен пристан, но и за трагикомична разпродажба на мечти на едро, които - съвсем за заблуда или не - се случва под звуците на Лана дел Рей. 

Ако има колосален сблъсък на всякакви нива, било то за женската природа, в която единственото по-нечупливо нещо от костите на рибата, са илюзиите, то горчивият триумф, който авторът ни поднася е само привидно незавидната комбинация “Фанта с водка”, защото есенцията тук е портокала. А той е сочен като всеки ред, поднесен с финес.“ 

Константин Вълков за разказа „Young and beautiful”

„Бил ли си някога в Париж? Има много начини да попаднеш в него и много начини да се разминеш с него. Този кодиран чат между две сродни души ни отваря вратата към един Париж, до който нямаме достъп като простосмъртни от 21 век, родени и отгледани в източна Европа. Дори въображението ни не може току така да ни пренесе там, защото сме си… „патиланци“. В този свят музиката е опера, телата са балетни, наметките - хермелинови, хората – графини, херцогини и принцове, плътта е копринен плюш, а супата - оргазмична лучена… И всичко това е реалност, в която ти се иска да попаднеш за малко, да се пренесеш през скритите кодове в други епохи, а после да се завърнеш в сигурността на битието си в полите на Витоша, защото „Париж създава смъртни опасности на всяка крачка“, както казва Херцогинята с диамантени очи. Тя, като Екскурзоводката в тайния наш живот на душата, ни изкушава дяволито „да кроим планове“ и ни води смело към онзи Париж, с който никой няма да се размине. Красива приказка е чата между този Доктор и Момчето... Затварям ръкописа на моя приятел и поглеждам към Витоша. Скрита е в мъгла днес, но знам, че на върха грее слънце и капките роса са като диаманти.“ 

Снежина Петрова за „Разкажи ми за Париж“