Горски пътник - Юбилейно издание

Съдържание

• „Горски пътник“ и литературното наследство на Георги Раковски  7;
• Предговор българскому народу  13;
• Чяст първа 16;
• Замечания първия чясти Горскаго пътника 143;
• Бележки към замечанията  217.
  

„Горски пътник“ и литературното наследство на Георги Раковски

Името на Георги Раковски се нарежда сред тези на най-заслужилите българи от времето на Възраждането. Приносът му за революционното движение е безспорен, дори и ако засегнем само формирането на Първата българска легия през 1862 г. Изследванията му в областта на историята и етнологията също са популярни сред научната общност, макар и някои от застъпените там тези да са в противоречие със съвременната наука. На този фон литературните опити на Раков-ски остават сравнително неизвестни за широката аудитория, която го познава основно в качеството му на публицист в издаваните от него вестници „Дунавски лебед“ (Белград, 1860 – 1861), „Бъдущност“ и „Бранител“ (Букурещ, 1864).

Съби Стойков Попович, както е неговото рождено име, оставя сериозна следа в българската литература. Това отбелязват редица из-следователи, сред които акад. Михаил Арнаудов, проф. Кирил Топалов, проф. Николай Аретов, проф. Елена Налбантова, доц. Катя Станева, проф. Боян Вълчев и проф. Паулина Стойчева. Неговите творби се гру-пират в две големи категории – автобиографични и поетични.

Чрез автобиографичните текстове може да бъде проследен житейският път на Георги Раковски, който преминава през различни перипетии. Пример за такова произведение е „Показанията на Георги Македон“. Въпросните показания революционерът дава пред полицията във Влашко през 1842 г. след Втория браилски бунт. Самото прозвище Македон пък е комбинация от първото име на вуйчо му – капитан Георги Мамарчев, и Македонското дружество, като какъвто представител се легитимира самият Раковски. В текста авторът оневинява останалите арестува-ни и хвърля вината върху себе си, което не го спасява от смъртна присъда, впоследствие смекчена от наличието на гръцки паспорт.

Написаните през 1854 г. в две редакции спомени „Неповинен българин“ акцентират върху периода в родния Котел след завръщането му от Франция. Цялото му семейство бива наклеветено от местни чорбаджии, в резултат на което той и баща му Стойко са изпратени в Цариград, където биват осъдени на 7 години затвор. С подкупи и ходатайства пред великия везир Решид паша присъдата е съкратена на 3 години и половина.

По време на Кримската война (1853 – 1856) Раковски постъпва като преводач в главната квартира на османската армия в Шумен, с цел да снабдява руските войски със стратегическа военна информация, но е разкрит и изпратен в Цариград. По пътя той успява да избяга и организира чета от 12 души, която прехвърля Източна Стара планина, за да се присъедини към руските войски. След тяхното оттегляне тя се разпада, но водения от Раковски дневник, се превръща във важен из-вор за нейното съществуване. „Писмо до Иван Ст. Иванов“ от 1858 г., „План на житието ми“ и недовършената „Автобиография“ от 1866 г. допълват тази част от творчеството му. Според гл. ас. д-р Десислава Андреева той разкрива различните образи на героя – Културния човек, Затворника, Меланхолика, Вярващия, Жертвения агнец , Авантюриста, Бунтовника съзаклятник и Хайдутина войвода. Всички те, обединени от името Георги Раковски.

Друга основна част от творчеството на революционера са стихотворенията и поемите. Първото му стихотворение „Постъп (марш) български“ е написано в Свищов през 1855 г., точно преди заминаването му за Букурещ и Нови Сад. Установявайки се в Австрийската империя, Раковски се заема с редактирането на вестник „Българска дневница“, от който през 1857 г. излизат 18 броя. Година по-рано той отпечатва първата си поетична творба „Предвестник Горскаго пътника“.

В действителност тя представлява сборник от различни по своя жанр творби – елегиите „Отлъчие от България еднаго разпалената родолюбца българина в лето 1853“ и „Спомен месторождения“, една статия върху събитията през време на Кримската война, една сатира върху турската управия и една хумореска – „Просвета в Турско“. Акад. Михаил Арнаудов сравнява двете елегии с емблематични за новогръцката литература произведения на Александрос Ризос Рангавис и Панайотис Суцос, в които се търси упование в миналото в борбата срещу поробителя. Раковски разпространява „Предвестник Горскаго пътника“ дори в Галац , но именно заради тази творба той е принуден от австрийската поли-ция да напусне страната. Причината – в книгата пише срещу Османска-та империя, която по това време е съюзник на Хабсбургите.

Без съмнение най-значимото произведение на Георги Раковски е „Горски пътник“. Това е едно от първите произведения в новобългарската литература, в което страданията на българското население под османска власт са описани толкова натуралистично чрез разказа на четниците.

Първоначалният вариант на поемата е написан още през 1854 г., но той така и не вижда бял свят. В него сюжетът се изгражда около раз-говора на един избягал в усоите момък и едно „вещо пиле“ – кукувица. Младежът разказва за своята нерадостна съдба, довела го дотук – за чорбаджиите изедници и гърците предатели, като в крайна сметка той бива ободрен от кукувицата. Убеден, че „ще изгрее в България свободи светло слънци“, се запътва към скрита пещера. Година по-късно Раковски променя виждането си за творбата по време на престоя си в Букурещ и създава „Неповинное нещастно рачитълство Стоян и Боя-ни“ (Невинната нещастна любов на Стоян и Бояна), при която хайдутския живот е съчетан с любовна история.

Ходът на военните действия в Кримската война (падането на Севастопол на 27 август 1855 г. и Парижкият мирен договор от 30 март 1856 г.) слага край на надеждите за благоприятен за българите изход на конфликта и се отразява върху новия вариант на произведението. Пълното му наименование е „Горский пътник. Повествователен спев... Списан в лято 1854, печатан же в лято 1857. У Новий Сад 1857“, макар и според изследователите той да е отпечатан година по-късно.

Сюжетът на произведението черпи от биографията на самия Раков-ски, който проследява пътя на една чета от Цариград до Балкана и разказите на участниците в нея за причините, които са ги довели дотук. Ето как резюмира сюжета акад. Михаил Арнаудов: „Драгой от с. Върбица ни предава насилията на татарските ханове и борбата на хайдушката си дружина; Велко от с. Шипка описва затвора си и хайдутуването си; Момчил от с. Дряново се впуска в исторически спомени за пакостите от Византия и от фенерското духовенство; Младен от с. Елена бичува злоупотребите и предателството на чорбаджиите; Радой от с. Бела ни запознава със страшните тъмници и грабежи на турците... Оставяйки останалите да изкажат патилата си друг път, войводата взима накрай думата и насърчава юнаците да бъдат безстрашни, притичвайки се в помощ на народа си. Когато потеглят, те попадат в гората на неколцина турци, които са убили едничкото дете на майка и делят плячката си. Кръвното кръщение на дружината е дадено при избиване-то на извергите. После войводата води разговор с трима старци българи, които му се оплакват от градски първенци, гръцки владика и европейци, дошли в помощ на турците. Той ги утешава със скорошна избава; после, останал сам, се предава на тежки мисли за окаяния си народ; а на заранта дружината потегля за Стара планина“.

Замечанията (обяснителните бележки) заемат почти същия обем, колкото и самата поема (126 страници срещу 158 страници). В тях се правят кратки исторически, географски, митологически и филологически справки, като в някои случаи се цитират оригинални текстове на гръцки и френски език. Раковски пише на смесица от църковнославянски и новобългарски, в който има много думи, запазили се в днешния сръбски език (книгата се издава в Нови Сад). По своята структура поемата следва образците на новогръцката поетика, без понякога да се съобразява с особеностите на стиха. Насищането на оригинала с удивителни знаци в средата на изречението подчертава значимите моменти, но няма как да бъде отразено в модерния правопис.

Въпреки някои свои несъвършенства, „Горски пътник“ често е при-равняван с „История славянобългарска“ по своята значимост за българската литература. Идеите на Раковски намират благодатна почва и година след смъртта му, настъпила на 9 октомври 1867 г., се формира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която преминава Дунав. Двамата войводи намират смъртта си, а показателни остават думите на Хаджи Димитър, според когото „след прочитането на „Горски пътник“ ние станахме политически хайдути“.

За съжаление, Георги Раковски не успява да довърши втората част на произведението. Опит за това е направен на 15 август 1861 г., когато на страниците на „Дунавски лебед“ е публикуван „Отломък от вторая част Горскаго Пътника“. Там се разкрива и името на главния герой – Хубян войвода. Той се среща неочаквано с побратима си Тихол войвода, като по-нататъшния ход на събитията отново описва акад. Михаил Арнаудов. „Оказва се, че „место е тясно, части са тежки“, в Попово село се били събрали четирма кърсердари с 400 арнаути и сеймени, които се канели да обходят на другия ден Бакаджик. Имаш ли момци отбор, за да се хванем в битка с неверниците, та да гостим лакоми врани с поганско месо? – пита Тихол госта си. Но Хубян не чака канене и насърчение, и бързо дава заповеди, за да се подготви утрешното сражение. Но тук се свършват 63-те строфи на отломъка, и нищо после не бива публикувано, за да узнаем края на поемата.“ Изследователите приемат, че макар формално поемата да остава незавършена, заложената авторова концепция е осъществена.

По повод 200-годишнината от рождението на Георги Раковски предлагаме на вашето внимание недовършената му, но значима поема „Гор-ски пътник“. След повече от половин век тя отново е достъпна за читателите в самостоятелно издание. Запазен е автентичният език на автора, като промените се отнасят единствено до съвременните граматически правила на българския език. По този начин разкриваме многопластовата личност на Раковски пред днешния българин в нейната пълнота – показваща човек, посветил живота си на своя род и неговото развитие и просперитет. Вдъхновение на всички хайдути и революционери, текстът играе важна роля за историята на българ-ската литература и еднозначно показва, че писменото наследство на Раковски заслужава да бъде познавано от нашите съвременници.

ас. д-р Теодор Борисов