В Балада за Георг Хених диша, говори и страда, за да изкупи за пореден път греховете на всички ни, самият Господ.
Необичаен евангелист е Виктор Пасков. Но с тази книга, едно от най-важните произведения в (не само) съвременната българска литература, той пристъпи към вечността.
Ние сме дъските в ръцете на стария майстор Георг. Сами трябва да изберем дали да ни превърне във виола, или пък в бюфет. Онези, които ще изберат виолата, са читателите на Балада за Георг Хених.
И в тях е спасението.
Димитър Стоянович

Едва ли има друга българска книга за последните 30 години, която да е карала толкова читатели да плачат – за Красотата, Любовта, Изкуството. Тя е като пролука към небето, отворила се малко преди Преходът да направи всички ни цинични и иронични. Пасков възвисява, но защото преди това е успял да ни доведе до дъното.
Бойко Пенчев

БАЛАДА ЗА ГЕОРГ ХЕНИХ
Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.
В горния десен ъгъл е отбелязана годината – 1960, както и мястото, където са писани – старческият дом в село Хайредин.
Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал от (следваше латинското название на думата „старост“) и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.
Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.
По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванайсет години.
Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът – в сърцето? душата? – имаше бяло петно.
Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента... вероятно то е било обагрено с някакви багри – но какви?
Съществуват ли още такива багри?
В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.
...Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица „Искър“. Сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.
Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на „Раковски“ и „Искър“ и е купил бира може би, вино и гроздова.
Какво още е станало в този ден?
Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.
Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крачета и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.
(Така каза Георг Хених.)