Всичко това можеше да е твое

Когато един от най-близките ти хора се разболява и всичко като че ли започва да се разпада, постижимо ли е изобщо да се овладее и управлява скръбта? Този въпрос, фино вплетен в тъканта на романа, задвижва повествованието и държи крехката му нехронологична структура. Героинята извиква целия си изживян досега живот с хората, сред които израства, от които си отива и при които се връща, опитвайки се да се докосне до най-съкровената им същност. Представени калейдоскопично, но придърпвани от невидима нишка, различните картини, различните истории се събират в обща  история и носят облекчение от болката.

„Само в проблясъци възприятието ни за света е толкова богато, колкото в детството. Неопетнено от съзнанието за собственото ни Аз – чисто усещане, неотделимо от човека. По-късните ни  преживявания са вече нееднозначни, свързват се мигновено с други преживявания и затова са по-малко цялостни. По-малко пълни. И като погледнем назад, това е същината: че всичко в детството е свързано – всяко малко движение сякаш говори в унисон с хиляди други, всичко е една фина мрежа.“