В такива следобеди - Afternoons like these

Макар и почувствала своята история като готова за разказване след няколкогодишен живот в Европа, тази книга не се заиграва с високата нота на носталгията, нито с обертоновете на отсъствието. Тя е съвършено изсвирена по партитурата на смиреното следовничество на търсенето на смисъла., Валентин Дишев

В такива следобеди ми идва да пиша

Цялост, безвремие и цикличност, събират множеството си значения в едно-единствено – свободата. Свободата като висш стремеж на човешката природата, търсена съзнателно или несъзнателно. Свобода извън всякакви граници – географски, времеви, мисловни и духовни.

Неслучайна може би е препратката на заглавието на книгата – „В такива следобеди“, към гореизложената теза. В следобедите времето тече по друг начин, понякога дори спира - моментите на равносметка след добре свършената работа през сутринта и моментите преди вечерта да ни прегърне в уютната си гръд. Те са именно този преломен момент, след който денят ще се превърне в нощ. Те са границата, на която можем да си позволим да ходим по ръба и да се насладим на всяка крачка. Следобедите имат различни измерители – последната капка кафе, паднала от кафемашината в чашата (трето кафе за деня), парещ слънчев лъч, спускащ се в залязваща траектория, пръските от току-що отхапано парче сочен плод, всичко това и още много – на забавен каданс. Следобедите не са за всеки – те са привилегия само на свободните.

Кога започваме да остаряваме? И как непреходността на залезите (в случая), изгревите, движението на облаците в небето, полетът на птиците и т.н. ни напомнят младостта - нашата младост, тази на всички преди нас и тази на всички след нас? Давайки ни поглед към младостта като непреходна величина, авторът ни освобождава от тежестта на остаряването:

В стъкленицата на вечерта - последни капки слънце.
Забравили сме как да се държим в присъствието на тази радост,
кристална, завинаги по-млада
от самите нас.

Кога губим себе си и кога се намираме отново? Губенето и намирането – като безкраен цикъл, даващ ни опора, въпреки своето движение, даващ ни надежда и освобождаващ ни от собствените ни рамки и страхове:

Сега е време да
отмисля собственото тяло

от пейзажа тук.
Това е бавен процес, толкова бавен, че
се превръща в обратното на сбогуване.

Заключването на един-единствен миг в целия му колорит в няколко стиха, даващо ни усещането за безкрайност и свързаност:

Тъплата пулсира в горещия следобед,
малкият площад ще се разпадне на златни, сладки трохи.

Струва ми се, че чувам тиктакането на твоя часовник;
подземен марш на войници.

Край църквата наднича заливът.
Ти се навеждаш да ме целунеш. Една тънка бяла лодка
пълзи на юг.

Посягам да я хвана в шепа.

Тези няколко стиха дават чувството, че всичко изброено става сега, в този момент - този момент, който никога няма да се повтори, но завинаги ще бъде заключен тук, в тези думи. Много ми хареса посягането към лодката - действието, което остава незавършено - не виждаме резултата, не знаем дали наистина ръката я е хванала, тази хартиена или не лодка. Стихотворението в своята цялост оставя усещане за безкрайност и мащабност, важност – всяко едно от изброените действия има своето значение тук и сега, и отвъд времето. Оттук - и усещане за цялост, и свързаност с всичко и всички около нас, и вътре в нас. Ние сме част от цялото и то е част от нас.

И отново – човекът в търсене на свобода. Нейното намиране и по-скоро – постигане - връх в човешкия стремеж, освобождаване, дори каратзис, преминавайки през времеви, географски, мисловни и духовни параметри. Търсещият свобода е най-блажен от всички, защото той вече я има, тя го спохожда и тук, и отвъд:

Заминаването и връщането се събират на върха на времето.
Игла е то, поне понякога - съшива граници -
хастар от всичките години, в които си обичал,
от гарите, където си подслушвал страхове;
география, в която дишат едновременно
безсолното небе над Фландрия и онзи вятър
в София през март, избистрящ зимата до сол.

И помниш смътно, че всичко е по-хубаво
в мига преди да бъде сбъднато.

Опитваш се да бъдеш милостив към себе си,
което сякаш значи да разшиеш сам - и нежно -
това, което някога си смятал свое,

и да наречеш разшиването свобода.

Ваша,

Даниела

08.01.22 г., гр. София