Старците умират в края на света

„...Тази вече очертана поетика има своето смислово ядро в единството на отстояваните ценности („любовта – убежище на светлината“ или „думата свободна“ например) с целия метафоричен строй на Сашо-Серафимовата поезия...“
Светлозар Игов

Една сутрин, както си вървях по пътя, попаднах в един бял стих. Беше чиста случайност, защото белият стих, или свободният си е толкова бял и прозрачен като въздуха - толкова  невидим и неконтролируем. Просто невероятно – как го нацелих.

И естествено, денят ми се разпиля по цялата улица, излезе извън града, напусна държавата, мина през Европа, подритна света като футболна топка, нагази в Космоса и му изгубих края. Озовах се навсякъде.

Земни и извънземни мисли излитаха и се връщаха в главата ми, кацаха по цялата космическа карта, навъртаха се из алеите на историята, прескачаха оградата на новата ера и се връщаха още по-назад. Мамка му – казах си, ще се изгубя, а с мене и цялата българска държава. После иди я търси в атласа. Кой ще повярва, че един бял стих, невидим, дето хората го нямат за нищо, е прецакал една хилядолетна нация? А и най ми беше тъжно за политиците. Те толкова труд хвърлят да я погубят, вече стотици години, пък аз само с едно случайно залитане ще им отнема хляба от ръцете. Язък за труда им, за усърдието на всички българи, дето толкова години ги храним и поим. И както отчаяно си вървях по невидимите пътеки на белия стих, изведнъж зърнах „СТАРЦИТЕ УМИРАТ В КРАЯ НА СВЕТА” отворих я и се завърнах в държавата си. Видях, че нищо не се е променило и се успокоих.

ДРУГ

Поисках да направя бунт.
Дадоха ми готов.

Поисках да изгладя недоразумението
Ютиите бяха в тях.

Все пак направих каквото искам.

Проверих самоличността си
И се оказах друг.

Из ръкописа на „Старците умират в края на света“