Синовете на планината - кн. 1

„...Когато се измъкнаха от поредния пролом, пред погледите им се възправи огромна, потънала в сянка стена. Заедно с излизането им от теснината иззад гърбовете им се провря тънък светъл лъч, който ги изпревари и се забоде в грамадата, образувайки светло петно... Двамата като по заповед спряха конете и застинаха в изумление. На осветеното място ясно се виждаше легнал на десния си хълбок барс. Главата на животното бе обърната към тях, а между протегнатите му предни лапи имаше малка кошница... ...

Кошницата беше положена в малка ямка, така че да не може да се плъзне надолу в пропастта, но от мястото, където изпълзя, не виждаше какво има в нея. Тъкмо се изправяше на колене, когато от нея се чу глас или по-скоро проплакване. Протегна дясната си ръка да препълзи и в този момент се чу тропот на много коне – отрядът с Учителя спря до скалата...

- Дете, в коша има малко бебе!? Живичко е и плаче. Ей сегинка ще го завържа и ще го спусна долу – отвърна младият стрелец. Хвана кошницата за дръжката, повдигна я и остана видимо доволен от здравината ù. Все така коленичил над бебето, което вече плачеше с пълен глас, той свали двата аркана, завърза ги един за друг, прекара единия край на въжето през дръжката на кошницата после през свободния клуп на едното въже, затегна здраво възела и с кошницата в ръка изпълзя до ръба на корниза...

- Духовни водачи, вòйни! – обърна се първожрецът към мъжете наоколо. - Елате и вижте знаците, с които е изпратен при нас младенецът. Това е образът на Свещения елен – духът на Праотеца. И тази ранна утрин Той е дошъл при нас. Малко е „позлатил” одеянията си и сега ще трябва да го очистим от нечистотиите на нощта. И Учителя се присегна, прихвана розовото телце под главата и гръбчето и тръгна с него към буйната река. Множеството мъже последваха своя духовен водач в очакване на нови събития. Когато стигна полегатия бряг, колобърът нагази в бързата вода, после с ритуално движение потопи три пъти в ледените струи малкия българин, после, излизайки от водата се обърна на изток – към скупчилите се на брега мъже и повдигна към изгряващото слънце почервенялото телце. - Ще го кръстим Дуло!...”

Така започва книга Първа – „Синовете на планината”, от историческата трилогия „Заветът на Кана” на Христо Милков. През последните години на българския литературен пазар не се е появявала книга с подобна тематика, поднесена по такъв начин. Този роман се родее с произведенията на автори като Димитър Талев, Антон Дончев, Генчо Стоев, Йордан Вълчев и други български белетристи, от които съвременните поколения малко се отдалечиха. Морето от англоезични, а последно време и на руски автори на криминални и любовни романи, на белетристика от фантастика до фентъзи, позаглуши ентусиазма на българските автори, които увлекателно разказваха за историята на древните българи.