Великите триумфи от Реал до Барселона

КУПА „МИТРОПА” Е ПРЕДВЕСТНИКЪТ

... 4 септември 1955 г. - 4 септември 2015 г. Точно 60 години ни делят от деня, когато идеята на френския спортен журналист от вестник „Екип” Габриел Ано се превръща в действителност. Тогава е поставено началото на турнира за Купата на европейските шампиони по футбол, който с годините добива все по-голяма популярност, а днес носи името Шампионска лига. Но за да стане той реалност, трябва да минат години на съмнения и несполучливи опити...

За първи път подобна идея възниква много преди основаването на Европейската футболна асоциация УЕФА, която вижда бял свят едва през 1954 г. ФИФА вече е създадена през 1904 г., но там се говори повече за евентуално световно клубно първенство преди да стане дума за планетарен шампионат на националните отбори. Но на 14 август 1927 г. е поставено началото на Пан-европейско международно състезание на клубния футбол. Тогава се учредява турнирът за купата „Митропа”, който може да се нарича първият предшественик на турнира за Купата на европейските шампиони. Той е създаден по идея на австрийския треньор Хуго Майсъл (наставникът на прочутия „Вундертим” на Австрия от първата половина на 30-те години на миналия век и генерален секретар на Австрийската футболна федерация) и носи името си от немското Mittel Europa (Централна Европа), но в турнира участват само шампионите от Австрия, Италия, Унгария, Чехословакия, Швейцария, Румъния и Югославия. Той обаче е важен турнир в периода между двете световни войни. Купата „Митропа” прекъсва в периода между 1939 и 1950 г. поради избухването на Втората световна война, а когато през 1955 г. е поставено началото на турнира за Купата на европейските шампиони, той губи от старата си слава. От 1980 г. в него участват само отбори, които са победители във вторите дивизии на съответните страни. През 1992 г. този турнир окончателно прекъсва своето съществуване.

Организационният комитет за Купа „Митропа” има своето първо заседание във Венеция още през юли 1927 г. В началото се започва с по два отбора от Австрия, Чехословакия, Унгария и Югославия. Това са шампионите, както и подгласниците или носителите на националната купа. Хуго Майсъл желае в турнира да участват и представители на родината на футбола Англия, но впоследствие се отказва от тази идея. Той планира да се играе по два мача на разменено домакинство, като победителят да се излъчва на базата на общия резултат. В единия полуфинал „Спарта” (Прага) и „Унгария” (Будапеща) завършват 2:2 и 0:0 и след тегления жребий „Спарта” се класира за финала. Там чехите побеждават „Рапид” (Виена) с 6:2 в Прага и въпреки че губят с 1:2 във Виена, стават първите носители на Купа „Митропа”. Разярената австрийска публика хвърля по тях камъни, плодове и бутилки, но това не е в състояние да помрачи радостта им от спечеления трофей. Централният защитник Када е изнесен на носилка, след като е ударен с тежък предмет, а размириците по трибуните продължават дълго след последния съдийски сигнал.

С годините битката за Купа „Митропа” става все по-ожесточена и се води с всевъзможни средства. „Ювентус” прибягва до услугите на натурализирани аржентинци, а „Болоня” залага на уругвайци, тъй като професионализмът във футбола набира скорост. Така „Юве” печели турнира през 1932 г., а „Болоня” – през 1934 г. Разбира се, в онези все още романтични години трофеят носи много повече слава, отколкото финансови постъпления. Така
например най-големият австрийски футболист за всички времена Матиас Синделар пътува за финалите през 1932 и 1936 г. в един трамвай заедно със запалянковците. Но през 1937 г. Хуго Майсъл умира и това е последната година, когато Австрия може да сформира отбор за турнира преди Аншлуса от Хитлер през 1938 г. Година по-късно започва Втората световна война...

Едва четири години след войната футболните федерация на Италия, Испания, Франция и Португалия решават да възобновят турнира, който вече се казва Латинска купа. Поради финансови причини състемата е максимално опростена – два полуфинала, мач за третото място и финал. Латинската купа легитимира пред света отбори като „Реал” (Мадрид), „Барселона”, „Бенфика”, „Милан” и „Реймс”. Обаче „Торино”, който е абсолютен хегемон в Италия през втората половина на 40-те години на миналия век, изпраща за първия турнир резерви и юноши поради самолетната трагедия в базиликата на хълма Суперга, където загива цветът на италианския футбол по онова време.

Родината на футбола Англия вече ревнува континенталните изяви на клубно равнище и също решава да се включи. Отборът на „Уулвърхямптън”, който тогава изживява най-славните си години, кани тимовете на „Спартак” (Москва) и унгарския „Хонвед” за приятелски мачове през ноември и декември 1954 г. „Хонвед” пристига със суперзвездите си Пушкаш, Кочиш и Божик и въпреки че повежда с 2:0 на тежкия и наводнен терен, накрая губи с 2:3 от „Вълците”. На следващия ден вестник „Дейли Мейл” излиза със заглавие „Уулвърхямптън” е световен шампион”.

Идеята за клубен шампионат на Стария континент вече е узряла, а УЕФА прави първите си стъпки. Тогава на авансцената се появява френският спортен журналист Габриел Ано от вестник „Екип”. Историята започва...

 

За автора

Румен Пайташев е спортен журналист с 36-годишна практика - един от най-известните и авторитетни футболни коментатори и капацитети в България, истински футболен корифей. Завършва журналистика към Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Още в началото на кариерата си впечатлява с феноменалната си памет и енциклопедичните си познания във футбола в телевизионното състезание “Минута е много”, което печели три пъти подред. В навечерието на “Мундиал-82” участва в създаването на документален филм, посветен на световните първенства по футбол. Професионалния си път започва във в. “Отечествен фронт”, шест години е редактор в отдел “Футбол” на в. “Народен спорт”, десет години е заместник главен редактор на в. “Футбол”, като е един от основателите му, година и половина е специален кореспондент на в. “7 дни спорт”.

Очевидец е на седем световни (1990 г. в Италия, 1994 г. в САЩ, 1998 г. във Франция, 2002 г. в Корея и Япония, 2006 г. в Германия, 2010 г. в Южна Африка и 2014 г. в Бразилия) и на седем европейски първенства (1988 г. във ФРГ, 1992 г. в Швеция, 1996 г. в Англия, 2000 г. в Белгия и Холандия, 2004 г. в Португалия, 2008 г. в Австрия и Швейцария и 2012 г. в Полша и Украйна). Той е първият и единствен досега български журналист, който отразява турнира “Копа Америка” от мястото на събитието, като в актива му са шест първенства на Южна Америка (1989 г. в Бразилия, 1993 г. в Еквадор, 1995 г. в Уругвай, 1999 г. в Парагвай, 2004 г. в Перу и 2007 г. във Венесуела). Авторът е и първият български журналист на турнира за Купата на конфедерациите (тогава Купа на “Крал Фахд”) през 1995 г. в Саудитска Арабия, на финал за Междуконтиненталната купа през 1992 г. в Токио, както и на турнира за „Златната купа” на КОНКАКАФ в САЩ, световното младежко първенство през 2007 г. в Канада и световното първенство по футзал в Тайланд през 2012 г. Отразява турнира за Купата на Африка през 1996 г. в ЮАР, 2006 г. в Египет и 2012 г. в Габон и Екваториална Гвинея, както и олимпийските футболни турнири през 2000 г. в Австралия и 2004 г. в Гърция.

Има над 200 лични интервюта с най-големите футболисти в света - Пеле, Марадона, Ди Стефано, Кройф, Бекенбауер, Еузебио, Боби Чарлтън, Яшин, Скиафино, Грошич, Суарес, Платини, Кемпес, Зико, Тостао, Раул и др., както и с най-големите треньори - Херера, Сантана, Меноти, Билярдо, Беардзот, Загало, Салданя, Идалго, Ковач, Гурски, Лобановски и др. Интервюирал е последните трима президенти на ФИФА - Сър Стенли Роуз, Жоан Хавеланж и Сеп Блатер, президента на КОНМЕБОЛ (Футболната конфедерация на Южна Америка) Николас Леос, президента на Бразилската футболна конфедерация Рикардо Тейшейра, както и почетния президент на УЕФА Ленарт Йохансон и бившия генерален секретар на УЕФА Герхард Айгнер. По този повод журналистът от московския в. “Футбол” Александър Шмурнов пише за него, че дори и да попадне в ада, не би пропуснал възможността да интервюира самия дявол. Автор е на книгите “Звезди на футбола” (с част от интервютата), “И в “Интер” му сваляха шапка” (за известния треньор Стоян Орманджиев), “От Монтевидео до Париж” (за историята на световните първенства), “Левски - дългият път към Европа” (за историята на “сините” в европейските клубни турнири), “Аз, Люпко Петрович” (за големия югославски специалист Люпко Петрович), “Европа в сиянието на сребърната
амфора” (за историята на европейските първенства), „Футбол История на световните първенства”, „Вечното дерби Левски - ЦСКА”. А неговата “Световна футболна енциклопедия”, която е истинска библия от “А” до “Я”, вече има своето четвърто издание през 2010 г. след книгата през 2001 и 2005 г. и компакт-диска през 2004 г. Съавтор е на книгите „Левски - всичко за любимия отбор” и „Това е ЦСКА!”

В продължение на осем години авторът преподава спортна журналистика към НСА. Посетил е 100 страни и на шестте континента, стъпил е на най-големите стадиони в света начело с легендарния “Маракана” в Рио де Жанейро. От 1995 г. дава мнението си в анкетата на „Франс футбол” за “Златната топка”, а сам представя страната ни в анкетата на уругвайския всекидневник “Ел Паис”. Петнайсет години е постоянен футболен сътрудник на агенция “Ройтерс”, както и сътрудник на списание „Уърлд Сокър” за България. През 2009 г. е консултант на документалните филми по БНТ 1 „Фиеста в синьо” (за 95-годишнината от основаването на „Левски”) и „Пеневата чета 15 години по-късно” (за 15-годишнината от четвъртото място в САЩ-94). През 2004 г. е удостоен с награда за спортна журналистика “Братя Ексерови” в областта на печата за цялостното си журналистическо творчество.