Полунощ в кафене Черният дрозд

Анна Кейт пристига в Уиклоу за погребението на баба си Зий, собственичка на кафенето, и за да сложи в ред делата ѝ, преди да продължи по пътя си. Израснала далеч от градчето, тя няма намерение да се задържа или пък да се сближава с леко смахнатите му жители. И особено с роднините на баща си, когото никога не е познавала.

За нейна изненада, завещанието на Зий обаче идва с условия – Анна Кейт ще трябва да остане в Уиклоу поне два месеца и да управлява любимото на всички кафене „Черният дрозд“.

Младата жена скоро ще научи, че миналото крие редица неразплетени загадки, сред които е и истината за случилото се с баща ѝ, причината майка ѝ да избяга от градчето… а също и тайната на прословутия дроздов пай.

Може би когато открие отговора, Анна Кейт ще знае дали иска да остане, или да отлети.

Надникнете в историята на кафене „Черният дрозд“

Погледнах през рамо към двете черничеви дървета, извисяващи се като стражи в дъното на двора.

Преди сто години едно семейство пазители дошло отвъд океана, привлечено по някаква причина към неизвестното малко южняшко градче. Проходът на това място бил белязан от две големи дървета близнаци. Там, където клоните им се срещат и сплитат, се образува естествен тунел – и в полунощ той свързва този свят с отвъдния.

Групичката се доближи, очевидно, за да чуе отговора ми, а аз се замислих, че можеше да се очаква нещо такова. Когато дроздовете прелетяха през града на път за погребението на Зий, неколцина туристи си изкараха акъла и се наложи местните доста да ги успокояват, че не се очаква птиче нашествие а ла Хичкок. Не мога да виня туристите за реакцията им. В живота на нормалните хора ято птици не се появява на нечие погребение, за да отдаде почитта си към покойника.

Да не говорим за птици като дроздовете, които дори не са обичайни за този континент за разлика от Европа. Местните не се тормозеха много с размишления за птиците, обсъждаха само странния час, в който бяха забелязани. Дроздовете бяха част от живота в Уиклоу от основаването на града и всички бяха свикнали с тях така, както и със сградата на Окръжния съвет, поразяващите природни пейзажи и папийонките на господин Лейзънби. Едва външните посетители ги накараха да осъзнаят странността на случващото се.