По следите на времето

В разговор с приятели стана дума за миналото. Миналото – си казах аз – не е отминало, то продължава да живее в нас даже да не го искаме… Така се роди идеята за тази книга. Бог ме поведе в пътищата назад – прави или криви, но извървени от мен.

Вървях по пътищата на живота си и така всъщност се връщах към себе си. Дали съм се завърнала? Навярно ще се питам, докато съм жива. И докато очите ми гледат този ненагледен свят – единствен за мен и неповторим за всяко живо същество. А колко повторения има в него! Повтаря се неправдата, но и правдата. Повтаря се престъплението, но и наказанието. Отчаянието, но и надеждата, пораженията, но и победите. Смъртта, но и раждането. Повтаря се лъжата, но и истината, малката за мен, и голяма – за голямото човечество.

Къде е било моето място в този свят, в този град, в моята страна – това съм търсила и продължавам да търся. В това търсене съм изграждала собствените си норми на поведение и морал, ръководена съзнателно или подсъзнателно от чувството, че ако аз не правя това или онова, никой друг няма да го направи.

Годините минават и отминават. Режимите идват и си отиват. Остава създаденото. В големия свят всеки от нас е една отделна вселена. Говорих искрено, поне пред себе си. Дано и до вас да стигне тази искреност – за да ми повярвате. За да си повярваме взаимно. Доверието и вярата в себе си, в близките и приятелите, са ме крепили през тези години и десетилетия…

Преминах през много завои и изпитания, Понякога душата ми се е люлеела над бездна. И – ха, да се скъса тънката нишка и да изчезне в бездната. Но преминах нататък към другия спасителен бряг. Мисля, че колкото и зло да има в този живот, той все пак се крепи на доброто, което ражда добро. Добротата, красотата, уединението в себе си и разтварянето на душата ми пред приятели и близки е моето най-голямо богатство. И пътеводител за по-нататък. Колко време ми остава – от бога дадено. Той е всемогъщ съдник и опростител на нас, грешниците. Той ме водеше. Той ще ме води…