Пътешествие из Централна Америка - Никарагуа, Панама, Коста Рика

Отдавна исках да пътувам до Никарагуа и Коста Рика, но за да бъда честна, ми беше страшно. Дълго време из медийното пространство витаеха всякакви новини за престъпност и революции. Дори когато тръгнах, един от близките ми приятели ме предупреди, че най-вероятно ще се бия с партизаните по улиците. За щастие не само че нямаше партизани, но и улиците бяха напълно спокойни и красиви. Никарагуанци се бяха уморили от дългите революционни движения и сега просто живееха ежедневния си живот. Бяха реставрирали колониалните си градове и за нас бе истинско удоволствие да обикаляме по красотата им. На цветните улички имаше уютни заведения, а ниският стандарт на живот в страната бе довел до ниски цени и в заведенията, и в услугите, така че си изкарахме изключително евтино.

Коста Рика бе с доста по-висок жизнен стандарт, жителите ѝ ни я представиха като най-стабилната икономика в цяла Латинска Америка. Хората ѝ получавали най-високите заплати и с това страната била привлекателна за имигранти от региона. Стандартът им бе наистина по-висок, но само спрямо Никарагуа, цените за нас също бяха достатъчно ниски. Хората обаче бяха спокойни и се движеха със съзнанието, че живеят добре. Те също имат колониални градове, но за разлика от никарагуанци, не ги бяха превърнали в градове музеи, а си живееха в тях. Така голяма част от колониалните къщи вече имаха друга визия, всички те се ползваха от собствениците им и се променяха с капризите на времето.

В Панама бях ходила преди години, но бяха посетила само Панамския канал и Панама сити. Сега, освен че разгледахме доста подробно столицата, отлетяхме и до приказния архипелаг Бокас дел Торо. Там се срещнахме с хората от племето Нгабе, които живееха така, както били живели предците им. В Панама сити пък видяхме хора от друга народност, хората от племето Гуна, които за да запазят самобитната си култура и традиции, извоювали автономна област в Панама и също живеят по правилата на предците си.

В тези три държави нямаше останки от маите, инките и ацтеките, те не били стигали до тук, множеството вулкани ги били уплашили. За сметка на това имаше много море, много слънце, водопади и още повече усмивки по добрите лица на хората. Толкова бяха усмихнати тези хора, че общуването с тях бе пълно удоволствие. За да онагледя видяното, направих много снимки и се надявам, че разказът ми за тези земи ще ви хареса.

Биляна Вранчева