Мъжът, който уби Ролан Барт и други разкази

Метафора или гримаса на времето? Малко е да кажем, че текстовете в тома на Клер са обединени от темата за убийството. В тях е цялото многообразие на съвременния живот – от съпротивата срещу различните, през вавилонското стълпотворение на езиците и културите, та до механизмите на тоталитарното мислене и на насилието – физическо и вербално, идеологическо и интимно. Авторът свързва фактологията с откритията на модерната психоанализа, така че неговите „очерци за убийства“ се превръщат във вивисекция на модерната душа.

Тези разкази са и прекрасен преход към темата, с която имам намерение да ви занимая съвсем скоро – връзките между „новата журналистика“ и художествената проза. „Мъжът, който уби Роланд Барт“, „Мъжът, който уби Лейди Ди“, „Мъжът, който уби Джани Версаче“, „Мъжът, който уби Анна Политковская“, „Мъжът, който уби В.Д. Набоков“ (да, руският политик емигрант, бащата на автора на „Лолита“), „Мъжът, който уби Пиер Паоло Пазолини“, „Мъжът, който уби Исус“.

През 2013 г. Тома Клер получава наградата за разказ на Френската академия за „Мъжът, който уби Ролан Барт“. Вярвам, че не сте забравили романа „Седмата функция на езика“ от Ролан Бине, издаден от „Парадокс“ и посветен също на трагичния край на Ролан Барт. Това, разбира се, съвсем не е случайно. Теоретиците на разграждането, на деконструкцията, си отиват от насилствена смърт.