Истинският ми живот

„Душата е като дръвче,/което може да говори” - тези два стиха ме поразиха с дълго незамлъкващ възторг Казах си: Само това да беше написала Иванка Павлова, пак бих я сложила в предните редици на българските поети. (Та нали добрият поет, си мисля аз, не е този, който е написал много книги, а който ни е оставил в наследство нещо прекрасно и стойностно. А Иванка е издала не малко книги, пълни с красота и мъдрост.) Колко мисъл, колко емоция в написаното от нея! А тъй като познавам доста добре творчеството на тази голяма наша поетеса, мога да добавя: И колко изповедност! Повече от половин век е минал от първите опити за разговор с белия лист: възторг пред съвършенството на природата, любов към родния край и към словото...

Дръвчето на душата цъфти с разкошни цветове, пръска упойващ аромат на красота и чистота, от който пониква мьдростта на една преждевременно узряла душа. Този прекрасен конгломерат възхищава не само читателите. Той прави впечатление и на благословените от боговете на поезията творци, един от които е великият Атанас Далчев.

Пясъкът в стъкленицата тече, времето ниже своя черно-бял гердан. Дръвчето на душата зеленее, устремено в своя бяг към синевата, увеличават се кръговете му, укрепна стъблото му. Това проличава от развитието на дарбата на поетесата, както и от закъснялото издаване на първата ѝ стихосбирка - на 52-годишна възраст. Цветовете на дръвчето вече са окапали, но са останали завръзите, които бавно натрупват сочност и сладост. И ето - настъпва денят на голямата зрялост. Той носи на Иванка Павлова щедра реколта: 11 стихосбирки, 7 стихотворни книжки за деца, 3 книги в проза, както и преводи на руска и на унгарска поезия, поразяващи със своята точност и попадение и стилистичния пласт. Една забележителна равносметка, донесла на българския читател не само естетическа наслада, но и широко поле за размисли.” - Ирина Александрова, из преговора

ИСТИНСКИЯТ МИ ЖИВОТ

Истинският ми живот започва тука,
в самотата на дома ми.
Двойницата ми си отпочива.
Тя е уморена от дълга си
да се среща с хора, да говори
и да се усмихва като всички.
Но когато в стаята остана
с тишината на предметите, отново
чувам сърчицата на минутите
как уплашено туптят. Сега
аз от клетката ще пусна
моите дресирани зверчета
- чувствата и мислите, които
цял ден зад челото ми стояха.
Те обичат бялата хартия
и едва когато по снега ѝ
отпечатат тъмните си стъпки,
ще повикат пак съня и ще завият
с него моята скъсена нощ.