Времето на Бу изтича. И все пак точно времето е от малкото неща, които все още има. Безкраен ден след ден, чиято тиха монотонност е нарушавана само от идването на хората, които се грижат за него и грижливо записват как е.

За щастие, Бу има до себе си Сикстен за компания. Само дето синът му, с когото имат сложни отношения, настоява кучето да иде другаде, защото старецът не може да се грижи вече за него. Заплахата да загуби своя последен другар дава сили на Бу за последен опит за съпротива, но и го води до преоценка на живота му, на любовта на Фредерика, която е загубил, и на несъвършения начин, по който е показвал своята любов през годините. И до примирение с тихата празнота, която остава.

Как може нещо толкова естествено като семейството да е толкова сложно?