В близкото бъдеще светът се е завърнал в миналото…

Радиационните лъчения на Слънцето и глобалното затопляне са разтопили полярните шапки. Климатът напомня на тропическите условия от праисторическата епоха, гъста растителност е превзела руините на цивилизацията, свирепа и мутирала фауна дебне из мочурливите земи, някога величавият Лондон е наводнен. Няколко учени обаче ще се изправят пред този жесток естествен отбор и ще се опитат да се преборят с безмилостните му правила. В процеса обаче ще настъпи зловеща и неочаквана промяна – както на физическо, така и на психологическо ниво… защото с рухването на градската инфраструктура може би необратимо е започнало да рухва и самото човешко битие.

С излизането си „Удавеният свят“ катапултира името на Дж. Г. Балард във висшата лига на спекулативната проза. Обявен за един от най-силните и запомнящи се литературни гласове в сферата на новата научнофантастична вълна, британецът бързо се утвърждава като автор, който използва жанра само като отправна точка – всичко останало е солиден и неръждаем комплект от прогнози и коментари, които карат всеки читател да се чувства по-близо до истината и по-подготвен за бъдните дни… колкото и мрачни да са те!

Откъс от увода към книгата от Мартин Еймис

Дали способността за пророкуване е литературна дарба? И следва ли особено високо да ценим творбите на Джеймс Балард заради „свръхестествената“ (както твърдят някои критици) точност на прогнозите им? Предполагам, че отговорът и на двата въпроса е едно развеселено „не“.

В The Atrocity Exhibition (1970) Балард удачно сочи Роналд Рейгън като бъдещ президент. От друга страна, в Hello America (1981) допуска, че САЩ ще бъдат изцяло евакуирани до 1990 г. Метеорологичните катаклизми, рисувани в първите му четири романа, все още изглеждат правдоподобни. Но социалната криза от последните четири, отличаваща се с насилие и беззаконие, породени от пренасищането със свободно време и материални блага, сега изглежда отдалечена до невероятност.

Ако действително има пророчество, то се свежда до това, че творческото гадаене винаги е безнадеждно случайно. Самото разгръщане на световните исторически събития е произволно, а „бъдещето“ се определя от мъглява неизвестност и в този смисъл е чуждо на естетиката. Освен това художественото творчество дължи вярност само на една муза, истинска богиня и чиста като осемте си сестри, а не на мадам Сосострис, гадателката с карти от „Пустата земя“ на Т. С. Елиът. И все пак има някои писатели, чиято визионерска сила се опълчва на логичните умозаключения – писатели, които сякаш са в състояние да усетят и използват „жуженето на света“, предвещаващо „близкото след“. Първата фраза принадлежи на Дон ДеЛило, който е един от тях, а втората – на Джеймс Балард (1930 – 2009).

Балард предвижда климатичните изменения, причинени от човека, не в „Удавеният свят“ (1962), а в The Drought („Сушата“), излязъл през 1964 г. В този роман, първоначално озаглавен The Burning World („Изгарящият свят“), промишлените отпадъци са задръстили океаните и са нарушили цикъла на валежите, превръщайки планетата в пустиня от прах и огън. В „Удавеният свят“ екологичната катастрофа има по-различни измерения. Средната температура на екватора е осемдесет градуса и се покачва, полярните шапки и вечните ледове са се стопили, Европа е „система от гигантски лагуни“, американският Среден запад е „огромна водна площ, отворена към залива Хъдсън“, а населението на света, намаляло до пет милиона, се е скупчило в Арктика и Антарктика (където термометрите засега бележат „приятните“ трийсет градуса). Как се е стигнало дотам? Чисто и просто поради слънчева нестабилност, без никаква помощ от страна на Homo sapiens . Така, въз основа на един роман, Балард може да добави своя глас към настоящия републикански дебат за глобалното затопляне – леко вляво от Рик Пери и Мишел Бахман, но и леко вдясно от Мит Ромни.

Това е ирония, която не бива да ни плаши, защото ни доближава до по-съществени въпроси. Като човек (и „зелен“ по убеждения) Балард е на страната на ангелите, но като творец безусловно принадлежи към партията на дявола. Той обича лепкавите джунгли на „Удавеният свят“ и изпепелените пустини на „Сушата“ точно както и суперураганите и лавините на The Wind from Nowhere („Вятърът от нищото“, 1961) и апокалиптичната минерализация на The Crystal World („Кристалният свят“, 1966). Мерило за творческия му радикализъм е, че приветства тези отчаяни антиутопии с всяка фибра на своето същество. Когато се отвръща от научната фантастика на 50-те, Балард отхвърля „външния космос“ в полза на неговата противоположност, „вътрешния космос“. Той се слива със своите визии за бъдещето, като ги интернализира в наситено с въображение мъченичество. Единството на усещане и обстановка, картографирането на ландшафта на тревожния ум – това е, което има значение за Балард. То придава на произведенията му специфичната сплав от своенравност и скованост.

„Скоро щеше да стане твърде горещо“, гласи лаконичното първо изречение на „Удавеният свят“. Главният герой, морският биолог Робърт Керанс, се взира от балкона на своя апартамент в „Риц“. Той е единственият (сухоземен) обитател на хотела, а надигащата се вода е на десет етажа под краката му.

Дори през гъстата, маслиненозелена растителност безмилостната сила на слънцето бе напълно осезаема. Ярките пречупени лъчи барабаняха по голите му гърди и рамене... Небесното светило вече не представляваше правилен диск, а разлята елипса, която пламтеше на източния хоризонт като колосална огнена топка, а отражението ѝ превръщаше мъртвата оловна повърхност на лагуната в блестящ меден щит.

Слънцето е обезпокоително разтегнато, а също и тревожно шумно. То „гърми“ и „бумти“, ние чуваме „вулканичния тътен“ на неговите недра.