Един от най-ярките гласове в съвременната българска литература се завръща със смазващо добър сборник с разкази

Има едно правило, което е вечно и неотменимо, както изгрева на Слънцето, цъфтенето на цветята и разписанието на влаковете. Играта на карти е най-великият начин, по който две или повече човешки създания могат да прекарат петнайсет свободни минути. Учените спорят защо това е така, но вероятно картите символизират късче ред в морето от хаос, което е нашето битие. Има дори непопулярни теории, че палците са се появили, за да направят играта по-удобна.

Откъс от сборника с разкази на Деница Дилова

Ха-ха-ха за сантасето

В памет на моя приятел Дулинко Дулев

През миналия век в България да си щастлив означаваше в някакъв отрязък от денонощието да имаш възможност да седнеш да играеш карти. Ако нямаше с кого да го правиш и време, което да отделиш за това, вероятно нещо генерално бе объркано и животът трябваше да се пренареди. Идеалният вариант беше човек да играе карти, докато е на работа. Мнозина успяваха, но основно се играеше вечер, нощем, учениците играеха в междучасията, а работещите в обедната почивка. Друго забавление рядко можеше да замени основната страст на картоиграча. Да речем, тогава имаше твърде малко източници на чиста радост от общуването, а играта на карти беше лека и приятна форма на общуване.

И не – не подценяваме красотата на неизвестното. Идеята, че някакви неща не зависят от нас, а от случайността, явно е съблазнителна. Но допускането, че щастливата случайност навестява най-често умните и тарикатите, това правеше играта на карти царица сред всички останали игри. Дори шахът отстъпваше пред тестето карти. Случайността граничеше с мистерията на вечността. Да се докосваме до нея, да се заиграваме с нея беше достъпен лукс.

Дулинко Дулев падаше на сантасе всяка неделя в красивия си двор под крушата. Негов неизменен партньор беше Слави Калпачки, терминатор, унищожител на спокойствие – това бе още той. Да отидеш и да биеш някого в дома му, това беше лоша постъпка. Дулинко, напълно разбираемо, се стремеше всякак да го унижава и обижда, докато губи, но нищо не беше в състояние да го спре да играе точно с него.

Сутрин, около десет, можеше да бъдат забелязани под крушата в двора, на маса за двама (Дулинко бе вдовец, а Калпачки никога не беше се женил). Дулинко беше висок към два метра, слаб и винаги подпрян на бастуна си, докато ходи, тъй като все го наболяваше тук-там. Беше с дълга бяла коса, брада и очила с огромни лупи. До него Калпачки беше като джудже – метър и половина, леко заоблен и с гола глава, прикривайки плешивината с каскети, а лятос със сламени шапки.