Османската империя и самото ѝ съществуване винаги са били болезнен въпрос за българската историография  и за българите като цяло. Няма и как да бъде по друг начин – петвековното чуждо владичество не носи никакви съществени позитиви на народа ни, докато негативите са повече от очевидни и оставят дълготрайна следа в социалното, политическото и дори националното развитие на народа ни.

Макар, несъмнено, да имаме повече от основателни причини да презираме тази чужда държава, ограбила ни от правото на свободно развитие и съществуване, сляпата омраза и свръхемоционалното отношение към Османската империя все повече се превръща в бреме за народа ни.

За нас е повече от необходимо да потърсим един по-трезв и по-ясно осмислен подход към проблема „Османска империя” и неговото място в историята ни. Чистата омраза и презрение, подценяването на Османската империя като изцяло ретроградна политическа структура няма как да обяснят факта, че в продължение на повече от 300 години, тази държава непрекъснато расте и завладява нови и нови територии, побеждавайки всичките си врагове в безчет сражения и дарявайки военното дело на Ранномодерна Европа (XIV-XVIII век) с едни от най-значимите имена на изкуството на войната. Това не е празна, анти-българска хвалба, а голата действителност. Нашите деди са били победени и подчинени от една от най-успешните военни машини в цялата история на Европа. Днес, повече от век след освобождението си от чуждата власт, за нас е от изключително значение да разберем как точно е функционирала османската военна и политическа машина, за да можем да разкриваме по-лесно подобни, съвременни проявления и да не допускаме грешките на предците си.