Откъс от романа „21 начина да умреш“ от Сара Енгел

Великобритания, 2010: Заради системен тормоз във виртуалното пространство петнайсетгодишната Холи Гроган се хвърля от деветметров мост над магистрала. Умира няколко часа по-късно.

Затруднявам се да доловя звука на падащия сняг. Тъкмо ми се стори, че го чувам, и боботещият бас от залата за празненства ме разсейва. Или снегът не издава звук? Някой беше написал песен за това. Не си спомням заглавието. Краката ми са вкочанени и почти не ги чувствам. Голяма глупост е да клечиш отвън само по гуменки и костюм на призрак.

Порив на вятъра навява снега и се опитва да ме покрие, както затрупва детската площадка, пясъчника, кофите за смет. Във въздуха над мен се събират водни капчици със стъклени ръбчета. Връхлитат училищния двор и се въвират в трите дупки на маската ми, предназначени да подсигурят оцеляването ми в костюма.

Отвъд металната ограда виждам части от района „Кристиансхаун“: улични лампи, седморъки коледни свещници под наполовина спуснати щори. Бръмчи двигател на камион и огласява улица „Принсесе“. Лъчите на фаровете озаряват снега, а под гумите улицата се свива, пукайки. П УК ПУК . После пак настава тишина.
 Вдигам телефона във въздуха и го заслонявам с другата си ръка, та да не се намокри. По външната страна на дланта ми се лепят снежинки. Миниатюрни звездовидни кристалчета.
 
Амелие: Какво, урод такъв? Да не си мислиш, че си прекалено изискана за карнавала?
 
Снежинки посипват съобщението и бързо се стопяват. Избърсвам влагата с пеша на костюма и запаметявам аудиозаписа в архива, макар да недоумявам за какво ми е, щом приключих с музиката.

Амелие: Ти какво? Май не можеш да понесеш някой да ти каже истината в очите. Затова ли все се изнизваш?

За пореден път се ядосвам, че телефонът е подарък от мама. Иначе досега да съм го запокитила на боклука. Не обръщам внимание на Амелие, а тя изобщо не се трогва от факта. Знае си нейната, както и снегът. А аз още повече влошавам нещата. Като седя тук, навън, и се държа странно.