Държавна сигурност - предимство по наследство

На кого служи Държавна сигурност? Какво е влиянието на нейната специфична институционална култура върху българското обществото в годините на Студената война и след това? Доколко професионалните биографии на водещите офицери от системата доказват твърденията, че те са били пазители на националната сигурност? 

Това са част от въпросите, на които търси отговор изследването на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева, което продължава поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало. Написано въз основа на личните кадрови дела, в него са възстановени професионалните биографии на 47 от най-известните офицери от Държавна сигурност от целия период на нейното съществуване. Книгата стъпва на убеждението, че публичното внимание следва да бъде фокусирано не само върху агентите и секретните сътрудници, колкото върху техните водещи офицери, които са съставлявали гръбнака на Държавна сигурност.

Какви са били критериите за постъпване на работа и как е ставал растежът в йерархията? От какво са били мотивирани служителите на Държавна сигурност? Действително ли са били внимателно подбрани и елитно образовани професионалисти, или са били „изваденият меч на пролетарската диктатура“, „очите и ушите на Партията и Народната власт“? Кадровите дела, които отразяват самооценката на институцията за нейните служители, не оставят никакво съмнение, че идеологическата зависимост и партийната лоялност не само са решаващи за цялостната дейност на Държавна сигурност, но и определят личностната характеристика и професионалния път на всеки един неин служител.

В историята на Държавна сигурност могат да се разграничат две поколения офицери. Първото, което оглавява службата веднага след 9 септември 1944 г. и е отговорно за големите репресии и чистки от края на 40-те и началото на 50-те години. И второто, чиито представители навлизат в системата през 60-те и 70-те години, за да заемат ръководни позиции в края на комунизма и да изиграят важна роля в годините на прехода. Изследването очертава механизмите, по които е функционирала системата и търси причините за нейното по-широко обществено влияние, включително след края на комунизма. Авторите стигат до извода, че наличието на голяма агентурна мрежа превръща проблема за институционалната култура на Държавна сигурност във въпрос, който излиза извън коридорите на самата институция и извън времевите рамки на нейното формално съществуване.