1907: Литература, автономия, канон

1907 година вече е обявена от българската литературна история за преломна, основополагаща, хипнотична, вълнуваща, гранична…

Тази книга събира текстове, които полагат 1907 година в четири перспективи (хронологична, литературно-археологическа, микроисторическа, персоналистична), демонстриращи възможностите за един различен литературноисторически разказ. Книгата изпробва модела на този разказ, който би могъл да бъде приложен в по-разгърнат вид и върху други знакови за българската литература години.

В тази версия за 1907 доминира проблематиката за литературната автономия и началата на българския литературен канон. Чрез дълбинни срезове в зоната на “оперативния” жанр на литературните прегледи се изследват сложните взаимодействия между текущо писане и своевременна критика, търсят се границите между висока и масова литература, между протоканон и канон. Анализират се и напреженията между бит и литература, между “централни” и “маргинални” текстове, както е в творчеството и поведението на П. К. Яворов около 1907-а. Внимателно се из-следва и пътят на един български поет (Димчо Дебелянов) през годината – време, когато бъдещият каноничен автор е все още почти изцяло неизвестен.

Това е книга, която представя 1907 година едновременно като идеално и конкретно историческо място, като желано българско пространство, което – защо не – може да бъде обитавано и днес.

Пламен Дойнов (1969) е автор на книгите с поезия “Вик на мълнии” (1991), “Post festum” (1992), “Любовникът и Маестрото” (1993), “Висящите градини на България” (1997), “Мистификации” (1999), “Истински истории” (2000), “Кафепоеми” (2003; 2005), преведена във Франция (2006) и в Унгария (2007). Един от авторите-съставители (съвместно с Б. Пенчев, Г. Господинов и Й. Ефтимов) на сборниците “Българска христоматия” (1995) и “Българска антология” (1998). Неговите пиеси “Къщата на Иван” и “Гласовете на другите” са отличени съответно с наградите “Иван Радоев” (2001) и “Аскеер” (2006).